Новини
Спорт
Справочник
Обяви
Вход
close




ЗАРЕЖДАНЕ...
НачалоФутболБаскетболВолейболДругиГалерииЛичностиСтатистики
Спортните новини: Днес (0) | Вчера (3)
Говори великият Стоян Делчев! Задължително прочетете това интервю!
20:13 / 15.10.2018 Източник: Красимир Минев, Владимир Памуков, TV+ Отпечатай Изпрати
©
Определен за Гимнастик № 1 на България за XX век, Стоян Делчев с години живее и работи в САЩ. За значението му за този спорт говори фактът, че е автор на елемента с прелитане над висилката, който носи неговото име салто "Делчев“. Изпълнява го в два варианта "Делчев 1“ и "Делчев 2“.

Легендарният пловдивски гимнастик даде обширно интервю в предаването "Код Спорт“ по ТВ+. Публикуваме го със съкращения.

- Не Ви ли се струва, че българският спорт загуби блясъка си, че е в една трудна ситуация, рядко стига до медали от големи първенства? Коя е причината за този срив?

- Причините са съвкупност. Първо е тази перестройка 1989-1991 г. Това направо смачка българския спорт. Изведнъж хората се объркаха – нямаше какво да се яде, опашки за мляко, за хляб, политическа криза, а финансовата криза удари спорта и всичко останало много жестоко. Това накара стотици треньори да избягат и да потърсят някъде другаде възможност за преживяване, тъй като по това време преживяването беше изключително трудно в България. Включително и аз постъпих по същия начин.

Единствено сега спортът западна заради финансови проблеми. Парите са недостатъчно. Правят се бюджети, от които ми настръхва косата. Чел съм ги, защото се интересувам страшно много от спорта. Просто този бюджет не може да стигне за всички спортове, камо ли да се поддържат.

В момента министерството на спорта и г-н Кралев полага изключителни усилия. Виждам това нещо, той е явление. Много е труден неговият министерски пост, защото с малък бюджет трябва да поддържа целия спорт в България. И ако той няма помощ от правителството или от тотализатора, или от спонсори, или от нещо друго, ще бъде много трудно спортът да се върне обратно. Виждам, че бази има.

Но голяма част от проблемът е как да върнем специалистите. Никой няма да се върне да работи тук за никакви пари. Затова и спортът ще ни куца. Само ентусиасти като в леката атлетика, където има две момичета – нашата олимпийска вицешампионка Мирела Демирева и новата надежда в тройния скок – Алекс Начева. Да им пожелая един огромен успех, защото всички погледи на българите са вперени в тях. Много малко надежди имаме – тук-там в борбата, леката атлетика, в щангите и най-много в художествената гимнастика. Ако не беше Илиана Раева да застане на мястото и да продължи това, което Нешка Робева правеше – тази дисциплина, стриктност, изключителна мотивация, която дава на децата, за да побеждават, бих казал, че и художествената гимнастика ще бъде в криза. И около нея треньорките са изключително добри. Добър колектив и имат предпоставка за успехи.

- Какви мисли нахлуват в съзнанието Ви, когато тръгнете от САЩ към България? За кого се сещате, кого искате да видите, къде отивате веднага щом кацнете в родината?

- Най-напред при майка ми. Това е първото нещо, докато мине една седмица аклиматизация – да се видим, да се порадваме и малко да си отпочина, защото разликата от Западния бряг на Америка до България е десет часа. Вече и възрастта ме кара по-трудно да се аклиматизирам, но все още се чувствам изключително млад поне ментално.

От страна на травмите – да, имам много операции, както всеки голям спортист. Всеки е минавал по няколко пъти под ножа, но това е обратната страна на медала. Отпред е много лъскаво и привлекателно, а при обратната страна само самият спортист знае през какво е минал.

- Сега ще се опитам да ви върна много години назад. Да поговорим за началото – на колко години влязохте в залата по спортна гимнастика? Защо избрахте точно този спорт, а не някой друг? Баща ви е бил борец – защо не отидохте в съседната зала?

- Всъщност баща ми ме насочи там. Започнах с футбол и бях доста добър. Имах добра координация, ритах еднакво добре и с двата крака. Имахме и хубава школа в Пловдив, а всички искаха да съм в техния отбор. Но започнах и гимнастика. Един ден моят първи треньор Никола Ангов и други специалисти минаваха по училищата и правеха подбор – нещо, което сега почти го няма. Правеха подбор, даваха ни бележки да ни доведат родителите да ни тестват и т.н. Така попаднах на едно тестване. Бях изключително слабичък, но много гъвкав.

Господ дал едно, взел друго. Отидох на тестовете и веднага ме утвърдиха. След като потренирах няколко месеца, започнаха да ми дават повече дни да ходя там. Имахме разговор с баща ми, в който той каза, че е време да избера – футбол или гимнастика. Не може да се разхвърляш постоянно, трябва да се концентрираш върху едно нещо, ако искаш да си успешен. Веднага отговорих – футбол. А той ми каза – грешен отговор.

Обясни ми, че гимнастиката е индивидуален спорт. Ако положиш много труд, стриктен си и дисциплиниран, ще постигнеш всичко и ще видиш докъде можеш да стигнеш реално със своите възможности. Докато в колективна игра, не само във футбола, зависиш и от другите. Може и да си най-добрият играч, но пак може да си ниско долу заради тима. Попитах за другите спортове – борба, щанги… А той каза, че това не са спортове за мен, по-добре е гимнастиката.

- Кое беше най-трудно за Вас в онези години? На кого се възхищавахте в началото на вашия спортен път?

- Първият ми треньор Ангов заболя и трябваше да дойде друг треньор – Земсков от СССР с Галина Шамрай. По това време идваха съветски специалисти, които да предават опита си. Пристигнаха три двойки специалисти по гимнастика – в Хасково, Пловдив и Русе. По-късно Земсков стана наш треньор за две години. Положи изключително много труд за базовата гимнастика, за финеса, за изпипването. При Шамрай пък тренирахме класически балет, подскоци на земята като балерини. Наистина това се оказа много печелившо впоследствие, когато на това високо ниво, трябва да покажеш класа.

Тогава можехме да го направим, защото тренирахме по друг начин и бяхме възпитани по друг начин. След като две години Земсков беше тук, го извикаха в София за старши треньор на националния отбор. Тогава вече моят треньор Никола Николов беше в края на кариерата си. Отказа се и пое нашата група. И така с годините с него стигнахме до върха.

- Помните ли кога спечелихте първия си медал в кариерата?

- Първият ми медал беше "златен шоколад“ в зала "Чайка“ на едно вътрешно състезание. Земсков и жена му - леля Оля, бяха в Москва и като се върнаха, донесоха една огромна кутия с шоколади, направени като златни медали. Бяха го направили много интересно и тогава ни раздадоха първите "златни“ медали.

- На 16 години треньорът Никола Николов залага на Вас и взимате участие на олимпиадата в Монреал през 1976-а. Бяхте ли готови за най-големия спортен форум и как приехте представянето си на игрите в Канада?

- За възрастта ми тази първа олимпиада беше опит и представяне на моето име на големия форум. Залагаше за следващите четири години да се направи, каквото трябва. Аз съм изключително доволен. Мисля, че бях 69-и, но няма нищо срамно в това. Направих впечатление на съдиите, на хората, на треньорите, на световната гимнастика с моите изпълнения, елегантност и потенциал. В следващите четири години успяхме с Никола Николов да го развием до такава степен, че след четвъртата година бяхме на върха, което е изключително много.

- Година по-късно през 1977-а във Вилнюс на европейското първенство хвърляте бомбата и триумфирате със златно отличие на висилка. Много интересен материал има от руските колеги, които идват да разговарят с Вас, виждат едно притеснено момче, но отбелязват огромния му талант. Как ще продължите разказа си за този първи голям триумф?

- Много напрежение, много труд, изключителен стрес. Всъщност идеята за това първо упражнение на висилка, което е кръстено на мое име – Делчев 1, дойде от Миленков. Той също беше треньор в нашата зала. Опитваше това упражнение с едно от неговите момчета, но не му се получаваше. Гледах, гледах и един ден ме попита дали искам да го пробвам. Казах: "Имам чувството, че ще го хвана на третия път.“ Отговори ми: "Давай! Хванеш ли го, твое е.“ Така стана, че всъщност той ми предаде това упражнение, аз го доразвих и го представих. Но за да бъде кръстено едно упражнение на твое име, трябва да бъде показано на европейско, световно или олимпийски игри. Ако не си на нивото да отидеш на такъв форум, дори и да правиш страхотни упражнения, никой няма да ти ги именова.

- И това се случва, когато сте на 17 години. А колко усилия Ви костваше да направите Делчев 1 и Делчев 2?

- Другите дойдоха много по-лесно. Във Вилнюс беше много интересно, защото на едно и също Европейско се показаха три нови елемента на висилка. Моето упражнение, на Ткачов и Маркелов. Тези три нови упражнения обърнаха гимнастика с главата надолу. До това време не се играеха такива рискови упражнения. Даже някои от коментарите на гимнастици от Запада бяха: "Абе, хора, вие сте луди! Какво направихте? Сега ние трябва да се убиваме да правим такава гимнастика, за да вземем медали!“ Стресът бе огромен за това кой ще спечели с три нови елемента. Това бе върхът! Изглеждах леко нервен в началото, но в момента, в който започва съчетанието, настъпва пълно спокойствие и винаги играя на максимум. Няма половинчати работи. Или си на върха, или нищо.

- На олимпийските игри в Москва през 1980 г. вдигате залата на крака и триумфирате със златен медал на висилка и бронзово отличие в многобоя. Тогава сте на 21 години и 21 дни! Като върнете лентата 38 години назад какво изплува в съзнанието Ви?

- Първо подготовката беше много тежка. В зала "Чайка“ нямахме никакви климатици, проветряване при 45 градуса жега. Имахме малко басейнче за възстановяване. Пълнеха го с лед и студена вода. На всеки десет минути влизахме вътре. Тренираше се при много тежки условия. 40 дни преди олимпиадата в зала "Раковски“ имаше някакво разместване и при отскока за една от сериите си подврях глезена, който стана огромен. Веднага ме закараха в клиниката на "Дианабад“, последваха прегледи с проф. Шойлев и останалите доктори, които бяха на много високо ниво. Веднага се събраха абсолютно всички ортопеди.

За мен олимпиадата свърши – мислех, че трябва да ми правят операция. А те казаха – никаква операция, ще го възстановяваме по друг начин. Измислиха някакви технологии. Денонощно – масажисти, доктори, лед, процедури. Не бях тренирал въобще, заминах на олимпиадата с лонгета. Това беше най-голямото препятствие. Свалих лонгетата в деня на състезанията и така играх.

- Усещахте ли преди игрите, че това ще бъде Вашата Олимпиада?

- Трябваше да бъде моята Олимпиада, нямаше друг шанс. Можех да играя още, но по начина по който разсъждавах, имах достатъчно опит, силна програма, за да мога да спечеля. Затова надеждата беше голяма.

- Коя е най-успешната година в кариерата Ви?

- Бих казал, че най-успешна беше 1979 г. Станах абсолютен европейски шампион в Есен, допълнително спечелих още три медала. Също влязох от контузия. Имах травми не защото не бях внимателен, а защото рискувах страшно много и опитвах нови упражнения. В тях нямаше методика, биомеханика, но и нямаше от кого да се научим, да видим кинограма от опита на руснак, японец или китаец, да видим поне как се прави. Сам си го представях как трябва да се изпълни, налучквах го с опитите и така ставаше. Оттам идваха и доста контузии.

- Може би има още едно много важно състезание – световното първенство във Форт Уърт, на което печелим квота за олимпийските игри в Москва.

- Да, 1979 г. беше най-тежка и най-успешна. Специално за абсолютен европейски шампион, мисля че до разпада на Съветския съюз само двама – сърбин и аз, сме печелили многобоя. След това вече като разбиха СССР, вече имаше и други момчета. Но изключително много години съветските гимнастици доминираха на европейското, а дори и на световно и олимпиада.

- Кои бяха големите Ви съперници през тези години?

- Моите кумири бяха Касамацу и Цукахара – двама изключителни японски гимнастици, които също вкараха имената си в гимнастиката. И двамата са олимпийски и световни шампиони. Николай Андрианов беше изключителен гимнастик, Александър Дитятин, Ткачов, Маркелов – това е цяла плеяда от съветски гимнастици, които бяха най-голямата ми конкуренция в последствие. Касамацу и Цукахара са доста по-възрастни от мен и отпаднаха от международната арена рано. Но това съветско поколение беше изключително. Ерберхард Гингер беше западногермански гимнастик на много високо ниво. Когато си контузих рамената в Япония, той ми помогна страшно много да ме вземат в Германия и да ме лекуват там.

- По колко време прекарвахте в залата? Кое Ви мотивираше?

- Изключително много часове. Всеки знае, че за да постигнеш големи успехи в спорта, трябва да тренираш поне шест дни по шест часа на ден. Някой път съчетано с пътуванията и със състезанията, се получават много месеци без почивка. Оттам идват и някои травми.

- Колко време най-дълго сте отсъствали от залата, когато бяхте активен спортист? След завръщането ви в България, след игрите в Москва казват, че още на втория ден отново сте били на познатото място при уредите.

- Много уважавам теорията на Николов – идваш зареден с изключителна енергия от такова голямо първенство. Пускаше ни една седмица да правим каквото си искаме, да експериментираме в залата. Това беше една от най-продуктивните седмици, в която учехме страшно много упражнения и пробвахме най-различни нови работи. Скачахме много на батут, просто едно удоволствие. След това вече ходехме на възстановителни лагери на "Спортпалас“ или в Шведския хотел във Варна. Но почивен лагер не значи наистина почивен лагер. Всеки ден имахме поне по една тренировка за физическа подготовка и една бегова – крос или футбол, за да поддържаме форма.

- Кои бяха тежките моменти в кариерата Ви? Как ги преодолявахте?

- Големият спортист винаги се научава как да ги преодолява. Няколко пъти съм бил на ръба да се откажа заради тежки травми в рамената. При последната контузия скъсах ахилес на десния крак на тренировка, точно преди олимпиадата в Лос Анджелис. Беше около пет-шест месеца преди заминаването. Направи ми операция един от най-големите специалисти бат Сашо Александров, който е баща на щангиста Румен Александров. Всичко бе нормално, но както винаги имаше заповеди от горните етажи – от ЦК, от Политбюро. Искаха веднага да се върна обратно в залата, форсираха ме по-бързо да вляза обратно във форма и скъсах втори път. Това беше краят на кариерата.

- Край на 23 години – една златна възраст за спортист…

- Много жалко! Много лесно можех да стигна поне до 30 години в гимнастиката.

- За това ли съжалявате най-много?

- Да. Най-лошото за един голям спортист е да свърши в болницата. Най-хубавото е да е жив и здрав, да свърши от само себе си неговата кариера и просто да има "хепи енд“. Да е доволен, че е дал всичко от себе си и хората да са доволни от него. Това е най-добрият край за един спортист. Най-жалкият е в болницата с тежки травми.






Зареждане! Моля, изчакайте ...
+3
 
 
Да си жив и здрав Шампионе! Ако имаше статия тук за някоя плеймейтка щеше да има 1444688730974 коментара!!!!
Коментарите са на публикуващите ги. Blagoevgrad24.bg не носи отговорност за съдържанието им! Всички коментиращи са се съгласили с Правилата за публикуване на коментари.

Актуални Четени Теми
Наш клуб осъди ЦСКА-София, решението е окончателно
Обнадеждаваща информация за състоянието на Шумахер
Най-очакваното уволнение вече е факт! Юнайтед изрита Специалния
Ливърпул срещу Байерн и още страхотни двойки в Шампионската лига
»
Класиране Резултати

РАЗДЕЛИ:
Новини
Спорт
Справочник
Обяви
Потребители
ГРАДОВЕ:
Пловдив
Варна
Бургас
Русе
Благоевград
ЗА НАС:
За контакти
За реклама
Правила
Благоевградчани във facebook
RSS за новините
©2009 - 2018 Медия груп 24 ООД. Blagoevgrad24.bg - Всички права запазени. С всяко отваряне на страница от Blagoevgrad24.bg, се съгласявате с Общите условия за ползване на сайта и политика за поверителност на личните данни (обновени). Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на Медия груп 24 ООД. Мненията изразени във форумите и коментарите към статиите са собственост на авторите им и Медия груп 24 ООД не носи отговорност за тях. Поставянето на връзки към материали в Blagoevgrad24.bg е свободно. Сайтът е разработен от Медия груп 24 ООД.
Статистика: